За мен и съпругата ми емоционалната близост определено е била важна. Ако усетим, че в даден момент тя започва да намалява, сядаме и говорим къде може да е причината. С времето започнахме да си задаваме въпроса къде се намира баланса между това да си емоционално привързан към партньора си и да умееш да поемаш емоционална отговорност. Доколко е подходящо да товариш с душевните си терзания своя партньор и доколко - да се понесеш сам по болката? Тази тема също е била предмет на няколко дълги разговора в брака ни през последните години.
Помня, че когато децата ни бяха доста по-малки Снежи ме посрещаше уморена на вратата, за да сподели с мен тежките си преживявания през деня. В началото се дразнех и си казвах - "Е, аз нямал ли съм също лош ден?" и я пренебрегвах, но с времето започнах да разбирам колко важно за нея е да се свържа с нея емоционално, да покажа емпатия и да споделя с нея трудностите през деня. Осъзнах също, че за разлика от нас, мъжете, жените се идентифицират много повече с дома, като дори и най-малките детайли в къщата или ежедневието могат да ги разстроят. За съжаление, ние мъжете (аз в това число) сме много добри в даването на практични съвети: "Ти трябва да поемеш емоционална отговорност" или "Намери някой, с който да споделяш, сега съм изморен" вместо да изслушаме или да покажем разбиране.
Предизвикателството специално за жените се оказва да намерят баланс между това да се справят с емоционалната болка и евентуално да я споделят с близък приятел, като заедно с това да не се чувстват виновни да изискват от мъжете си подхранване на емоциите и приемане от тях. С времето аз се научих да изслушвам и помагам повече вкъщи, а Снежи - да споделя, когато наистина е необходимо. Разбира се, продължаваме да се учим в този процес.
Въпреки това, в практиката си и в живота на двойки около нас започнахме да наблюдаваме две крайности - от едната страна бяха "залепените" и зависими от емоциите си мъже и жени, а в другата - "дистанцираните", които почти не споделяха едни с други и всеки си имаше своите приятели, с които сякаш запълваха разочарованията от партньора си.
Е, от колко емоционална близост в крайна сметка се нуждаем? Къде се намира баланса между близост и разумна дистанция?
Всяко семейство, приятелство или работен екип не може да функционира ефективно без наличие на зряла емоционална връзка и наличие на зрели граници. Намирането на здравословен баланс в тази сфера ни дава възможност да бъдем спокойни, ефективни и стабилни като личности.
Емоционалната близост подсигурява чувствения сок, необходим за здравословно функциониране на една връзка. Установяването на силна връзка с другия ни позволява да провеждаме отворена комуникация, да изразяваме чувствата си и да се дефинираме по-добре без да се нуждаем от одобрението на партньора. В брак, където е налице емоционална интимност партньорите имат непрекъснат интерес да са заедно, да се изучават взаимно, да се подкрепят, да насърчават взаимния си растеж, да имат смелостта да се конфронтират, да се смеят и да плачат заедно.
Разликата между стабилната и нездравословната емоционална връзка се изразява в наличието на отношение тип "Ти съществуваш, за да ме правиш щастлив". Това създава предпоставки за поява на взаимен контрол.
Емоционалната отговорност насърчава яснотата, смелостта и личностното израстване. Ето защо, бракове, в които партньорите си дават взаимна свобода, са изключително стабилни. Ако се изгубят тези граници, двамата партньори започват да се контролират взаимно. Емоционалните граници насърчават поемането на отговорност за самия себе си, т.е. "аз ще се погрижа за собствените си емоционални проблеми, настроения и решения." Поемането на емоционална отговорност ни помага да спрем да обвиняваме другите, но да потърсим отговорите за решаване на проблемите у себе си, дори и когато човекът до нас действа незряло.
Е, направих ви съпричастни на разговорите ни със съпругата ни напоследък. Надявам се това да ви помогне да намерите нужния баланс между емоционалната близост и поемането на емоционална отговорност.
