Един от тези широкоразпространени митове е, че за да успеят децата в живота, за тях е важно да се “социализират” (общуват, прекарват много време) със своите връстници. Нека първо да разгледаме някои дефиниции на тази дума.
Обикновено социализацията като термин се използва от социолозите, социалните психолози, антрополозите, педагозите и политиците, за да идентифицира процеса при усвояване на норми, обичаи и идеологии. Речникът на Уебстър определя социализацията като (1.) Установяване на социална основа; (2.) Среща за осъществяване на социални цели; (3.) Възприемането на поведенчески модели от заобикалящата среда. В тази дефиниция ние не виждаме социализацията като цел сама по себе си, тя просто е отчетена като факт и липсва идеологическа обремененост.
Социализацията не представлява нормативен термин - тя просто описва процеса, по който се възприемат дадени норми, било то добри или лоши. В своят широк смисъл социализацията обхваща широк кръг на взаимодействия - това са контактите с родителите, семейството, роднините, връстниците, хора от различен възрастов диапазон и множество социални групи. Да се твърди че формулата дете + връстници = пълноценна личност означава да се пренебрегнат всички други хора, с които едно дете може да си взаимодейства и представлява изкючително плитък поглед върху реалността. Идеята, че социализацията на детето лежи в основата на образованието произхожда от секуларните хуманисти, отхвърлящи традиционните семейни ценности и поддържащи моралния релативизъм.
Нека сега като в контраст на тази дефиниция да предоставим дефиницията в българския тълковен речник, значително повече идеологически украсена, според който социализацията е: 1. Приобщаване към среда, колектив, общество; 2. Превръщане на частната собственост в обществена. Под социализация българският речник дефинира степента, до която дадена личност е успяла да уеднакви своите идеи и разбирания с идеите на дадена група хора или обществото (държавата). Ето защо упоените от отровата на социализма са особено чувствителни към значението на тази дума без дори да осъзнават тоталитарната й украска.
Речникът на Макгроу-Хил на научните и техническите термини дефинира социализацията като “процеса, при който детето се научава да осъществява връзка с други хора и да действа подобно на тях в група, основно чрез средствата на имитацията и груповия натиск”. Според тази дефиниция ние разбираме, че социализацията може да бъде позитивна или негативна, но никога неутрална. Всъщност за нас като родители е важен преди всичко въпроса в какъв вид общество бихме желали да израстват нашите деца.
За нас е необходимо децата ни да станат възрастни, които да намерят реализация в свят, населяван от хора на различни възрасти, а не само от връстници. От момента, в който дете се появи на света, неговият естествен източник за заобикалящия го свят са родителите му и най-вече - неговата майка. Тази теза се потвърждава от редица проучвания, според които най-важният източник на развитие на социални умения си остава семейството.
Според Американската психологична асоциация кърменето например има важни приложения за сигурността и чувството за приемане от страна на детето, включително неговия положителен възглед за света. Десетки учени и независими научни изследвания потвърждават в своите заключения, че взаимодействието с родителите се оказва най-важния фактор за по-нататъшното развитие на комуникативните умения на детето, особено ако те откликват към емоционалните му нужди и “слизат на неговото ниво”. Идеята, че присъствието в детска градина е необходимо условие за успешно развитие на комуникативнитв умения се оказва огромен мит и изключително удобен популизъм, който се използва, за да задълбочи откъсването на децата от семейството.
В своята последна книга "Процесът срещу юношеството - преоткриване на възрастния във всеки тийнейджър" д-р Робърт Ъпщайн от Университета в Харвард твърди следното: "Ако изучавате по-голямата част от човешката история и много култури, ще забележите, че тийнейджърите са прекарвали по-голямата част от времето си в това да се учат как да станат възрастни. Днес те прекарват повечето време в опити как да се отдалечат от възрастните." Напълно съм съгласен, че за да бъдат продуктивни членове на обществото е необходимо децата да общуват с други хора без непременно обаче това да са техните връстници. Най-естествено и нормално за децата е на първо място децата да се социализират със своите родители, с баба и дядо, роднините, с братята и сестрите от семейството си и с други деца наоколо. Общуването с връстниците не е на всяка цена продуктивен процес, тъй като след своето завършване на училище децата рядко работят само с връстници, а по-скоро с хора, обхващащи значително широк спектър от възрастови групи.
Самата идея за събиране на деца на една и съща възраст възниква в резултат от желанието на ранните защитници на класно-урочната система да създадат удобство при функционирането на учебния процес. Не вярвам, че социализирането представлява напасване с деца на същата възраст, ако на тях им липсва морален компас, чувство за правилно и грешно или уважение към учителите и хората в позиция на власт. Когато децата са малки, за тях е трудно да различат от кои деца да странят. Именно тук се проявява натискът на връстниците и децата искат да подражават на поведението им, за да паснат в групата и да получат одобрението на околните. Д-р Ъпщайн предизвиква традиционната идея, че тийнейджърите непременно трябва да преминат през период на криза, бунт или емоционални сътресения на тази възраст. Според него основните фактори, съдействащи за тези процеси са начините, по които тийнейджърите взаимодействат с родителите, училищната система, медията, връстниците и обществото като цяло. Конфликтите послания, подавани от страна на различните групи, пораждат огромно вътрешно напрежение у тях и създават съществени различия в начина, по който те функционират, сравнени с възрастните. Според Ъпщайн, ако тийнейджърския бунт е свързан с промени във функциите на мозъка, ние бихме наблюдавали този феномен във всички култури по време на всички исторически периоди. В периода на прединдустриалната революция, когато родителите са били близко до децата си, дори не е съществувала дума, която да посочва различията между младия човек и възрастния с изключение на фактора опит. Нещо повече - почти не съществуват писмени сведения, че в много култури е съществувало анти-социално поведение. За д-р Ъпщайн негативното въздействие на връстниците, училищата и медията е основната движеща сила, седяща зад тийнейджърския бунт.
През последните години имах възможност да се запозная с различни статии и проучвания, които ме доведоха до заключението, че родителите представляват най- важният фактор на влияние в живота на децата при заучаването на социално поведение. Мястото на връстниците е второстепенно и нерядко, ако прекараното време с тях е повече в сравнение с родителите, има по-голям шанс от антисоциално поведение. Въпреки навдигащия се неосоциализъм, оказващ натиск върху родителите днес да делигират грижата за децата си на някой друг или държавата, нашите собствени сърца ни казват, че институционализирането на децата просто не може да бъде най-доброто решение.
