На първи септември законопроектът беше отхвърлен в пленарна зала. Благодарим на всички поддръжници за подкрепата!
По-долу можете да се запознаете с пълния текст на предложението:
---------------------
ПРЕДЛОЖЕНИЕ ОТ
ALLIANCE DEFENSE FUND
ОТ: РОДЖЪР КИСКА (Roger Kiska)
ОТНОСНО: ПРЕДЛОЖЕНИЯТ ЗАКОНОПРОЕКТ ЗА УЗАКОНЯВАНЕ НА ЕВТАНАЗИЯТА В БЪЛГАРИЯ
ДАТА: 7 юли, 2011
УВОД
Алайънс дифенс фънд (Alliance Defense Fund-ADF) е международна правна организация, която е посветена на защитата на човешките права и религиозната свобода за вярващите в Европа и САЩ. Адвокатите на ADF са служили като правозащитници по дела пред Европейския съд за човешките права и националните съдилища. ADF е представяла експертни становища пред Европейския парламент и Конгреса на Съединените щати. Организацията е акредитирана към ООН, Европейския парламент, Организацията за сътрудничество и сигурност в Европа и Агенцията за основни права.
ADF е сериозно загрижена за драстичните последици за държавната политика, породени от предложението за легализиране подпомогането на самоубийството в България (т.н. assisted suicide). Не може да бъде признато «право» за преждевременно прекъсване на нечий човешки живот по изкуствен начин, тъй като то основно противоречи на правото на живот, заложено както в Българската конституция, така и в член 2 от Европейската конвенция за правата на човека. Свободата на избор не е абсолютна ценност. Нито концепцията за човешкото достойнство е съвместима с асистираното самоубийство, тъй като подобна концепция подценява човешкия живот с предварителното условие, че един човешки живот би могло да не си заслужава да се живее. Освен това, както е доказал примерът на Холандия, евтаназията не може да бъде правилно или законово регулирана. Случаите на недоброволна евтаназия и ситуации на евтаназия извън условията на "непоносими страдания" са станали шокиращо разпространени в холандското общество. От примера на злоупотребата с холандския закон за асистирано самоубийство става ясно, че при легализиране на асистираното самоубийство не може да се постанови необходимият реквизит за яснота и предвидимост, за да може асистираното самоубийство да се сметне за регламентируемо от закона и от Съвета на европейските институции.
Право на живот
Правото на живот e вкоренено в човешкото достойнство, и в доктрината за равнoправна защита по силата на закона. Чрез премахване намесата на правителството в областта на подпомогнатото самоубийство, Конституционните гаранции за равноправна защита в България по този начин ще бъдат заличени. Следователно се създава отделен клас хора, които не се ползват с неотменимата защита на правото на живот, гарантирана за цялото човешко семейство по силата на член 3 от Всеобщата декларация за правата на човека.
Държавите не само имат огромен интерес към правото на живот, но също така и позитивното задължение да го защитават. В такъв случай изборът не е абсолютна ценност, когато се постави на везните спрямо правото на живот. Това означава, че животът е неприкосновен и не може да бъде оценяван само въз основа на субективната преценка на пациента. Приемането на аргумент, който измерва ценността на един човек спрямо качеството на живот, има колосални последици за най-уязвимите елементи на обществото и спомага за по-нататъшна либерализация на закона, включително евгениката.
В допълнение, декриминализацията на подпомогнатото самоубийство или евтаназията не успява да вземе под внимание състоянието на психиката на пациента и следователно уязвимите стават жертва. През 2006 г. в Кралския колеж на психиатрите в Англия систематични проучвания „ясно са показали”, че желанието за асистирано самоубийство сред неизлечимо болни е "силно асоциирано” с депресия. Посочва се също, че с правилното медицинско и психиатрично лечение 98-99% от тези пациенти биха оттеглили искането си за асистирано самоубийствo. Като такова, "правото да умреш" очевидно няма абсолютно нищо общо с личната автономия и трябва да бъде управляванo от защити, присъщи на правото на живот, включително и намесата на държавата с цел да гарантира, че животът няма да бъде отнет противоестествено.
Член 2 от Европейската конвенция за правата на човека, който урежда защитата на правото на живот, предвижда само минимални обстоятелства, при които правото на живот може да бъде отнето, като подпомогнатото самоубийство не е едно от тези изключения. Съветът на Европа е посочил още в Препоръка 1418 (1999), че ”убийствата от милосърдие" не са приемливи в рамките на Съвета на Европа:
…Комитетът на министрите насърчава държавите-членки на Съвета на Европа да уважават и защитават достойнството на неизлечимо болните или умиращи лица във всяко едно отношение:
с. чрез поддържане на забраната за умишлено отнемане на живота на неизлечимо болни или умиращи лица, като:
i. признава, че правото на живот, особено по отношение на неизлечимо болни или умиращи лица, е гарантирано от държавите-членки в съответствие с член 2 от Европейската конвенция за правата на човека, който гласи, че "никой не може да бъде умишлено лишен от живот";
ii. признава, че желанието на неизлечимо болен или умиращ човек да умре в никакъв случай не представлява съдебен иск той да умре от ръката на друг човек;
iii. признава, че желанието на неизлечимо болен или умиращ човек да умре не може само по себе си да представлява правно основание да се предприемат действия, които да доведат до смърт.
Европейският съд по правата на човека е приел, в случая на X. срещу Германия, че когато възникне конфликт между член 2 и 3, държавата има задължението да зачита правото на живот, дори когато е налице елемент на нечовешко или унизително отношение. В случая X., затворник, се оплаква от нечовешко и унизително отношение, след като е бил хранен насила от германските власти в затворите по време на гладната стачка, която служители в затворите били счели за равносилна на самоубийство. Съдът отхвърлил искането, с което отбелязал превъзходството на живота като фундаментално право, както и задължението на държавата да подсигури това право дори и на тези, които не желаят да живеят.
Европейският съд директно се е изправял пред проблема за асистираното самоубийство на няколко пъти. В първото дело, Sanles Sanles срещу Испания, Съдът отхвърля искането на представителя на недвижимите имоти на г-н Сампедро (Sampedro) като неоснователен. Господин Сампедро, който бил тетраплегик, поискал от испанските съдилища "правото" на асистирано самоубийство, но починал преди завършване на производството. Тъй като неговият законен представител вече не носел "статута на жертва", случаят бил приключен.
Две години по-късно, Съдът се произнесе по това, което сега е окачествено като класическото дело по асистираното самоубийство пред Съда, Прети (Pretty) срещу Обединеното кралство. Ищецът по Прети иска признаване в Обединеното кралство на "правото да умре". Госпожа Даян Прети страда от нелечимо и дегенеративно заболяване, известно като болест на двигателния неврон. Съдът постановява, че не съществува право за подпомаганото самоубийство и че в определени ситуации държавата има позитивното задължение да гарантира "превантивни оперативни мерки за защита на физическо лице, чийто живот е изложен на риск."
Мнението на мнозинството постановява още, че:
Член 2 не може, освен нарушавайки самия текст , да бъде тълкуван в смисъл на предоставяне на напълно противоположното право, а именно правото на индивида да умре, нито може да създаде право на самоопределение в смисъл на предоставяне на право да се избере смъртта пред живота.
Съдът приема за установено, че никакво право на смърт, независимо дали в ръцете на трето лице или с помощта на публичен орган, не може да бъде изведено от член 2 от Конвенцията. Съвсем наскоро Съдът отново утвърди своята позиция против асистираното самоубийство в делото Haas срещу Швейцария. В цитираното дело Първо отделение на Съда потвърждава, че Конвенцията не включва защита на правото на асистирано самоубийство. Жалбоподателят по делото не е покрил условията на Швейцарския закон за прекратяване на живота му посредством държавно регулирана намеса и потърсил смъртонозна доза натриев пентобарбитал от аптека без лекарска рецепта. Съдът отхвърля жалбата и постановява, че няма право на асистирано самоубийство, което да бъде извлечено нито от чл. 2, нито от чл. 8 от Конвенцията.
В допълнение, няма обвързващо тълкуване на какъвто и да е международен документ, уреждащ правото на живот, което някога да е признало противоположното право на смърт. Тъй като предложеният български проектозакон за асистираното самоубийство няма правна основа, той трябва да отпадне.
Провалът на Холандския модел
През 1984 г. Холандия бе първата държава, която отмени наказателните санкции за асистирано самоубийство. Холандският модел позволява асистирано самоубийство само по изрично искане на пациента и с цел да се сложи край на"непоносимо страдание". Въпреки насоките, определени от закона и Кралската Холандска медицинска асоциация, злоупотребите са широко разпространени.
Може би най-тревожна е статистиката, която говори за неспазване на насоките за асистирано самоубийство, които налагат консултация с друг лекар и подаването на доклад от медицинския преглед. Субсидирано от правителството проучване през 1990 г. показа, че над 80% от случаите не се докладват и са сертифицирани като смъртни случаи, произтичащи от естествени причини. Най-скорошното проучване от 2005 г. показва, че незаконното сертифициране на подпомогнати самоубийства като естествени смъртни случаи все още е широкоразпространен проблем в Холандия. Липсата на прозрачност при докладите ясно показва, че всички защити, предоставени от закона при легализирането на асистираното самоубийство, са илюзорни, и оставят най-уязвимите граждани в обществото незащитени от недоброволна евтаназия.
Неоспорими статистически данни разкриват също шокиращата действителност, че скоро след декриминализацията на асистираното самоубийство в Холандия започва практика на недоброволна евтаназия , т.е. евтаназия без необходимото "изричното съгласие", за което се призовава в медицинските указания. През 1990 г. най-малко 1000 пациенти са били инжектирани със смъртоносни инжекции без изричното им съгласие, като това е в размер на близо 1% от всички смъртни случаи през тази година в Холандия. Въпреки правителствените заплахи, че всички случаи на евтаназия без изричното съгласие на пациента ще бъдат преследвани като убийство, удивителните 0,4% от смъртните случаи в Холандия през 2005 г. бяха приписани на недоброволна евтаназия.
Активизмът на холандските съдилища не свършва с легализирането на „право” на подпомогнато самоубийство. Отклонявайки се от насоките, изискващи подпомогнатото самоубийство да се направи само с изричното съгласие на пациента, съдилищата са узаконили юридически и практиката на детеубийство, т.н. даване на смъртоносни инжекции на бебета с увреждания. Холандските съдебни власти работят и за разширяване на евтаназия за хора с деменция. Още по-тревожно е това, че холандският Върховен съд вече е стигнал дотам да декларира, че поради страданието от загубата на двете си деца една жена би могла да има право да поиска асистирано самоубийство.
Ако Холандският модел е някакъв индикатор, то декриминализирането на асистираното самоубийство, или евтаназията, представлява хлъзгав склон, по който тръгне ли се веднъж, той се разширява показателно далеч отвъд първоначалните предположения.
Правно предписание: Стандартите на Съвета на Европа
Юриспруденцията на Европейския съд по правата на човека предписва, че разпоредбите във вътрешното законодателство на държавите-членки трябва да бъдат достатъчно прецизни, и разумно предвидими, за да се очакват последиците, до които може да доведат нечии действия. Законът трябва също да предоставя достатъчни гаранции срещу произволна намеса в съответните материални права. Въпросното законодателство трябва да бъде лесно достъпно и ясно с оглед на това, обществото да може да ръководи действията си спрямо него. Само по този начин, когато са изпълнени тези четири елемента на прецизност, достъпност, яснота и предвидимост, законът ще се счита за отговарящ на критериите за предписаност от закона.
Както е демонстрирано чрез Холандския модел, невъзможно е държавата да регламентира по подходящ начин асистираното самоубийство. Ширещата се практика да не се докладват случаи с недоброволна евтаназия и евтаназия по причини, различни от непоносими страдания, е достигнала епидемични размери. Освен това, най-уязвимите елементи на обществото (възрастните хора, болните, депресираните и хората с увреждания), стават податливи на виктимизация от страна на членовете на семейството си и на лекарите, чийто интерес не непременно е най-доброто за индивида и които не са в законното си право да взимат решение за асистираното му самоубийство, било то пряко или по принуда. Държавата има непреодолимия интерес да гарантира, че правото на живот ще бъде гарантирано. При легализация на асистираното самоубийство невъзможността да се упражнява надзор при изпълнението му оставя огромни пропуски в опитите на държавата да защити правото на живот. Като такова, за предложеното законодателство не може да се каже, че е продиктувано от правото поради липсата му на предвидимост и възможността за злоупотреби.
Заключение
Животът е фундаментално, основно човешко право. Без него другите права не могат да съществуват. Легализацията на подпомогнатото самоубийство не е съвместима с правото на живот. Освен това, както е показал примерът на Холандия, невъзможността да бъде регулирано асистираното самоубийство създава правна ситуация, в която липсва необходимата яснота и предвидимост, изисквани от органите на Съвета на Европа. Човешкото достойнство изисква животът да се уважава от зачатието до естествената смърт. Поради това от първостепенно значение е българското право да бъде в приемственост с правната практика на Конвенцията и с Препоръките на Съвета на Европа за поддържане на криминализацията на асистираното самоубийство.
Royal College of Psychiatrists, Statement on Physician-Assisted Suicide para. 2.4 (Apr. 24, 2006), available at http://www.rcpsych.ac.uk/pressparliament/collegeresponses/physicianassistedsu... (last accessed Apr. 21, 2009).
Id.
The second clause of §1 notes that capital punishment is one of the exceptions. This clause has been in large part nullified by Protocol 6 on the prohibition of the death penalty. Article 2§2 provides further exceptions to the right to life for lawful self-defense, effectuating an arrest or preventing the escape of a prisoner or in quelling riots.
ECHR, X v. Germany, Application No. 10565/83, admissibility decision of 9 May 1984.
ECHR, Sanales Sanles v. Spain, admissibility decision of 20 December 2000.
ECHR, Pretty v. the United Kingdom, Application No. 2346/02 [2002] ECHR 423 (29 April 2002) § 24.
Id., §§ 39-40.
ECHR, Haas v. Switzerland, Application No. 31322/07, judgment of 11 January 2011.
See: Schoonan, Sup. Ct., Alkmaar, 27 November 1984, NJ 106:451; Central Committee of the Royal Dutch Medical Association, Vision on Euthanasia (Utrecht: KNMG, 1986); cited and discussed in John Keown, Euthanasia, Ethics and Public Policy: An Argument Against Legalisation 83 n.2 and accompanying text (Cambridge U. Press, 2002).
P.J. van der Maas, J.M.M. van Delden, L. Pijnenborg, Medische beslissingen rond het levenseinde. Het onderzoek voor de Commissie onderzoek medische praktijk inzake euthanasia (The Hague, SDU Uitgeverij Plantijnstraat 1991) (“1990 Survey”).
See: A. van der Heide, et al, “End-of-Life Practices in the Netherlands under the Euthanasia Act,” 356 NEW ENGLAND JOURNAL OF MEDICINE 1957 (2007) (“2005Survey”).
Id. at Table 1. .
Id.
Edouard Verhagen and Pieter Sauer, “The Groningen Protocol—Euthanasia in Severely Ill Newborns,” 352 NEW ENGLAND JOURNAL OF MEDICINE 959 (2005).
House of Lords Select Committee, Report of the Select Committee on Medical Ethics, para. 5, 1993–94 HL Paper 21-I.
See: John Keown, Euthanasia, Ethics and Public Policy: An Argument Against Legislation (Cambridge University Press, 2002) at 87, 109, 131.
ECHR, Huvig v. France, Judgment of 24 April 1990, Series A no. 176-B § 27; ECHR, Kruslin v. France, Judgment of 24 April 1990, Series A no. 176-A § 36.
ECHR, 26 April 1991, Ezelin v. France, series A, No. 152, § 56
